На ръба

Мирка – не чети – пак ще се оплаквам!

От ден на ден, апатията се впива все по-дълбоко в мен. Просмукала се е във всяка усмивка, във всяка мислъл… Не усещам друго, освен безразличие към всичко и всички. Да ми викат, да ме обиждат, да ме тормозят колкото си искат – вече не ми пука. Каквото ще да става, не ме интересува. Кой както иска да говори за мен, не ме бърка, ама хич. Винаги след силните чувства идва това затишие, в което всичко е безплътно и неудухотворено. Хммм, да не съм психясала най-накрая – очаквах го от доста време насам.

Бих казала, че ми омръзна всичко, но не е така – просто ми е все едно, ако ще светът да падне на твърдата ми глава, едва ли ще ми направи впечатление. Така е… Силни емоции -> никакви емоции -> празнота. И на всичкото отгоре вече съм сама – ама напълно сама. Затворена с отбор хлебарки, но не в студентски и не при приятелите ми. Но, сама си го направих – цяла година като мелничка повтарях – „Искам да се махаме от тук“ и го получих – ихааа, колко съм щастлива сега…

За един свръх-хипер-мега чувствителен човек, тази черна безчувствена зона не е от уютните места. Но пък може би малко апатия ще излекува болката. А може би не, само времето ще покаже.

Неделен асинхронизъм

Този уикенд решихме по женски с новата ми съквартирантка да се отдадем на планинарство. Хммм, айде да не го наричам така – а бе щяхме да се печем на планина.

В събота бяхме така добре организирани, че след цяла седмица гласене и уговаряне, се чакахме в 3 следобед на околовръстното – позаработих и нещо допълнително, докато тя дойде Качихме се над Симеоново, стояхме до 5 и решихме, че ни стига за този ден – „Утре повече“ беше брилиянтната ни мисъл

Дойде въпросното „утре“. Уж щяхме да се чакаме към 10 на околовръстното пак Мирката обаче каза, че й се спи… В 10.30 тръгнах към Симеоново с Наско ( да ме пази, докато чакам Мирката ). 111 не се движеше по редовната си линия и решихме да се изхитрим да се качим с него до Симеоново – нъцкииии, стигнахме до кв. Павлово, преди да успея да сляза на познато място. После трябваше да се върна пак до околовръстното, за да си хвана 67 и да ида до мечтаната дестинация Направих опит да помоля шофьора на 111 да ме смъкне в Симеоново, но не ми се получи. И изцяло в мой стил от последните 2 месеца – казах му с най-милия и загрижен глас, който успях да извадя от гърлото си – „Сигурно е тежко да си грозен педераст?“. Преди това искам да кажа, че го попитах човешки, а той ми се развика. На всичкото отгоре, се оказа, че шофьорът на първото 111, с което пътувах, просто е изпуснал спирката, на която ми се слизаше… Както и да е. Тръгнах в 10.30, стигнах в 12, а Мирката, която щеше да идва по-късно, стоеше и ме чакаше от почти цял час вече… Изводът какъв е – 2 кокошки не могат да се синхронизират при никакви обстоятелства!

Няма пък!

Да му се не види, писна ми! Ако още веднъж получа заплаха, че няма да получа, това, което ми се полага и ще му покажа колко е симпатичен гърба ми. Така де, бах маа му, това си е издевателство над моята персона! И защо – поне да каже какъв му е проблема, винаги съм държала да знам с какво съм наранила някого – за да го правя и по нататък   . А той – мълчиии и отвреме на време ме жегне с някоя реплика. Брех, че интересно… И аз мога да се държа така, да видим колко ще му е приятно. Това, че има бонус в гащите, не го прави по-важен от мен, какво от това, че е мъж? Аааа, просто няма да стане неговата – не ми изнася подобно отношение. Да не си мисли, че е единствен? Май тези дни ще трябва да му покажа, че не е и да вземе да се замисли какво иска.

Милост, ако обичате!

Не издържам, ужасно ми е напрегнато. Изтормозена съм, ама до краен предел. Имам нужда от сериозна и дълга почивка. Наистина имам нужда. Омръзна ми всеки ден да се занимавам със оная пуйка, омръзна ми всеки ден да се прибирам и да се чудя на кого да си го изкарам, понеже в офиса някак си не е подходящо да си изпускам нервите. И ми омръзна всеки път да няма кой да ме изслуша какво ми е. Искам да се прибера у нас и да се отдам на няколко дена занимавка изцяло с моя милост – малко refresh на кожата, малко слънце, малко моренце, малко лятно забавление ( с Наско естествено, да не си помислите друго ). Колко малко искам, а не ми се получава. И защо? Нямам обяснение, просто не става и толкова И какво – вместо най-накрая да си почина, ме тормозят още повече, дори и хората, които до скоро ми действаха успокояващо или поне насърчително. Такъв ли е живота? Никога да не получаваме, това, от което се нуждаем (няма да кажа „искаме“, понеже като представител на женския пол, аз определено не знам какво искам) ? Е, не съм съгласна. Какво трябва да направя, за да стане моето? Да викам ли – мога го това или да удрям, даже мога да дера, но имам съмнение, че не това е начинът. И в същото време нямам нерви, нямам търпение, че май даже и желание нямам да се занимавам – много по-лесно е да отбягна трудностите. Не ми се калява точно сега, предпочитам да избегна напрежението по отстояване на правата.

За финал да кажа – след този психически тормоз, реших да спра да говоря. Жорката и golqma gadna kuchka ще са много щастливи Е, айде да не лъжа – само ще намаля говоренето и ще изглеждам депресирана (не че не съм, но досега не го показвах, където трябва) .

Това ми беше днес на сърцето, освободих място за следващата доза екстремни преживявания и късания на нерви. BTW ако някой знае място за закупуване на нерви и нервни окончания (даже и на черно да е), моля – обадете се, че запасите ми свършват със заплашителен темп.

Тръгвам си!

Не защото искам, не защото ми е писнало, просто така се налага. Отивам да се боря с живота в Софията Макар, че вътрешно усещам, че не си починах и имам нужда от още време на спокойствие тук, трябва да тръгна Надявам се да се върна скоро, не след 4 месеца И да мога да се размотавам още, този път в добро настроение (тъй като вече пуйката ще е сготвена) и надявам се в по-добро здраве, че това напрежение в последно време очевидно ми се е отразило и физически и психически. Не съм психясала, повече от обикновено, но определено съм по-депресирана от всякога. И този път Наско не е виновен => трябва да обвиня някой друг Айде за разнообразие, този път ще кажа, че аз съм виновна. Просто се оставих без бой, да ме водят за носа, да определят ритъма ми на живот, да ме остават без лично пространство… Предприех действия за спасяване на свободното ми време. И с него се надявам да успея да спася душевния си мир. Повече свободно време -> повече време за говорене -> по-малко депресия
Е, време е да поприбера нещата в куфара и да се приготвя за пътуване в посока, различна от желаната от мен Пожелайте ми късмет за утре, не искам успех – лична поличба от кандидатгимназиалните изпити Искам утре да мине тихо, кротко и безконфликтно. Искам да няма проблем, че искам да си тръгна и да остана насаме с мислите си за следващите няколко месеца, преди отново да съм готова за бой с живота.
Не съм готова да се сборя с трудностите, прекалено съм изтощена и отчаяна. И най-вече разочарована от себе си! Трябва ми почивка!

Русенско недоварено

Така и така съм на русенска вълна само да спомена един разговор между клиент и продавачка:
Продавачка: Имате ли пидисье или лев и пидисье, че да ви върна?
Клиент: Ето Ви пидисье.
Продавачка: Ама аз исках лев и пидисье!
Клиент: А, не – казахте „Имате ли пидисье или лев и пидисье“!

Хммм преди 2 години никога нямаше да ми направи впечатление този разговор. Даже преди 4 месеца нямаше, ама толкова време постоянно в Шопландия и как забравих родния ми Русенски език, чак леко смешен ми се вижда, а преди как ги пердаших и аз тия мекички „и“-та. Ами че то си беше нормално да кажа „чишмътъ“ (това даже е „меко-твърдо“ също като отворено-затворено множество по Топология, или както е по-известно – clopen   )

Последна нощ && сефте в Руситу

За пръв път от почти 4 месеца се прибрах вкъщи. Да се оплача ли защо чак сега… Бах маа му тъпата пуйка! Който се сети, за кого говоря – браво, получаваш бисквитка, знаеш къде да ме намериш А за другите – радвай се, че не знаеш. Косата ми побелява малко по малко Гони ме депресия, особено в моментите, когато спра да говоря – за това хора, помогнете ми да се излекувам и ме оставете да се наприказвам! Наистина ми е зле Изтормозена съм, пред психическа криза… Имам нужда от почивка, истинска почивка, а не 5 дена размяна на злобни мейли. Аз не съм злобна, но понякога просто не мога да продължа да лицемернича, макара че, това(лицемерието) е много хубав начин да отбягвам проблемите. Трая си, трая си, накрая избухвам и хората не осъзнават от къде се е появило всичко. Лоша практика, но… това съм аз – свиквайте!
И все пак да кажа – прекарах почти 4 дена в моето Русе, изхарчих достатъчно количество пари ( но все пак най-добре лекувам депресия чрез мнооого говорене ). Получих заплаха, че няма да ходя на море, ако не посетя лекар. Надявам се поне лекарят да е по мой избор, че иначе много насилствено ще се получи. И така, искам да ида на психиатър, да ми поговори малко за тишина и спокойствие, да му разкажа как ми се иска да тичам след една пуйка и да я целя с развалени яица… И после за награда да ме заведат за една седмица на моренце, защото съм било добричко момиченце
Хора, сериозно, не издържам, всеки уикенд съм затворена в една сграда с много хора и ужасно малко мои познати, докато всичките ми приятели разпускат Гадно е така, да се изолирам, не го правя по свое желание, искам да го отбележа, въпреки, че 3 поредни дена ме убеждаваха, че аз съм искала така. После сигурно ще ме убеждава, че е на 24 Е, няма да ме разберете за какво говоря, но, това исках да напиша, за да освободя малко място в главата си за следващата доза вбесявания – какво да направя, че съм по-чувствителна от необходимото? Не съм виновна, така са ме възпитали

Що така, бе Вени?

Ей, много лоша съм станала. Трябва да се засрамя от себе си. Всеки ден обещавам нещо на някого и после в общия случай, се правя на расеяна. Много лош навик ми стана.
Така – днес обещавам, повече да не обещавам На тези, които ми повярваха – честито – току-що получихте поредното обещание, което няма да изпълня.
А за хората, които си спомнят голяма част от нещата, които очакват да направя или да им дам – съветвам ви да забравите Нема начин мили мои

В името на тройката

Най-накрая – СВЪРШИХ!!! Беше страшно удовлетворяващо. И все пак идея си нямам как така тази година завърши 14:0 за мен срещу ФМИ. Ще ви споделя малко информация от кухнята за последия изпит. Имах 5 дена за подготовка за 20 въпроса.
Ден първи – неделя – за пръв път от 2-3 месеца насам, с Наско се засякохме в почивен ден. Сутринта го водих на лекар, за зачервеното му оче и после правих компреси…
Ден втори – понеделник – Рожден ден – мъчих се, мъчих се и се предадох – направих пенсионерско парти до 10-11, старост нерадост, не помня до колко точно
Ден трети – вторник – бах маа му, както казвам последния месец – затрепах го в размисли – да уча или да спретна пищов, в крайна сметка ходихме на ракийка и салатка в бъдещата ни нова квартира
Ден четвърти – сряда – започнах пищов и подчертавах интересни моменти от лекциите по КТ, но в 10 Наско се прибра и зарязах „базуката“
Ден пети – четвъртък – подчертавах още интересни моменти в розово към 7 решихме, че няма да успеем да си свършим пищова и минимизирахме едни лекциики на Мирката, рязахме ги доста време и сътворихме пълна бъркотия в стаята (може би скоро ще има снимки в блога й). Към 11 реших да прежаля една къса бяла поличка и си направих джоб на подплатата на бялата рокля за изпити – много ефектно се получи с 3 подразделения Пак не седнах да уча…
Ден Велик – петък – изпит по КТ. Една скумрия се прави на лоша и хващаше хора с пищови. Да ми се ненадява човек – изкарах 5 на писмен без пищов и 2.5 после на теория и цялата суетня от четвъртък се оказа излишна… В крайна сметка – 4, ама да не ставам алчна, ако ме бяха оставили да препиша „с разбиране“ нямаше да може да измисли оценка, за да изкаже възхищение и сега достатъчно се впечатли

Друго интересно май не ми се случи. Следват 8 дена на работа – заслужена почивка след дългата и изтощителна сесия

Happy Birthday to me!

Да ми е честито – чукнах 21.  И по този повод днес празнувам имагинерно топологично – чета по топология и си мисля, че разбирам Обикновено на този ден се чувствам като препикано мушкато – посърнала и отегчена, но сега не е така – имам цел и смисъл на живота – да преживея сесията! Затова гледам да не се вкисвам, а да се занимая със задълженията си, та по тази причина, днес, 02.07.2007 официално се отричам от личния си празник в името на науката! Ще чета и ще забравя, че днес е преломен ден в моя живот – мъжете вече ме причисляват към „старите чанти“, да ги ева!

Освен, че чукнах 21, от днес започвам да чукам 22, така че, догодина по това време ще съм свършила и с тях – аз съм най-издържливия чукач

Стига толкова от мен, ще продължавам с ученето и се надявам, че довечера все пак ще ме накарат да духам силно, за да ми сбъднат желание