Последна нощ && сефте в Руситу

За пръв път от почти 4 месеца се прибрах вкъщи. Да се оплача ли защо чак сега… Бах маа му тъпата пуйка! Който се сети, за кого говоря – браво, получаваш бисквитка, знаеш къде да ме намериш А за другите – радвай се, че не знаеш. Косата ми побелява малко по малко Гони ме депресия, особено в моментите, когато спра да говоря – за това хора, помогнете ми да се излекувам и ме оставете да се наприказвам! Наистина ми е зле Изтормозена съм, пред психическа криза… Имам нужда от почивка, истинска почивка, а не 5 дена размяна на злобни мейли. Аз не съм злобна, но понякога просто не мога да продължа да лицемернича, макара че, това(лицемерието) е много хубав начин да отбягвам проблемите. Трая си, трая си, накрая избухвам и хората не осъзнават от къде се е появило всичко. Лоша практика, но… това съм аз – свиквайте!
И все пак да кажа – прекарах почти 4 дена в моето Русе, изхарчих достатъчно количество пари ( но все пак най-добре лекувам депресия чрез мнооого говорене ). Получих заплаха, че няма да ходя на море, ако не посетя лекар. Надявам се поне лекарят да е по мой избор, че иначе много насилствено ще се получи. И така, искам да ида на психиатър, да ми поговори малко за тишина и спокойствие, да му разкажа как ми се иска да тичам след една пуйка и да я целя с развалени яица… И после за награда да ме заведат за една седмица на моренце, защото съм било добричко момиченце
Хора, сериозно, не издържам, всеки уикенд съм затворена в една сграда с много хора и ужасно малко мои познати, докато всичките ми приятели разпускат Гадно е така, да се изолирам, не го правя по свое желание, искам да го отбележа, въпреки, че 3 поредни дена ме убеждаваха, че аз съм искала така. После сигурно ще ме убеждава, че е на 24 Е, няма да ме разберете за какво говоря, но, това исках да напиша, за да освободя малко място в главата си за следващата доза вбесявания – какво да направя, че съм по-чувствителна от необходимото? Не съм виновна, така са ме възпитали

Бива, бива, ама той вече се олива!

Ах, как искам да почна да крещя, да го обиждам и да го ударя даже. Но в момента е на достатъчно голямо разстояние от мен, за да не мога да го направя. Писна ми, ама сериозно. Знам, че не чете блога ми и няма да разбере за този пост, освен ако някоя клюкарка (очаквам някой от мъжка солидарност – ама не искам да ги набеждавам предварително) не му насочи вниманието насам. Сериозно ми омръзна от това същество. Вечно е зает, вечно е изморен, вечно си има оправдание защо е постъпил така. Не съм срещала друг човек, който да се оправдава постоянно, за всяко нещо. Вместо да си признае грешката, той се чуди какво да измисли за оправдание! Бива ли така? Да не говорим как най-обича да прави напук, особено на мен. Ами омръзна ми бе, мамка му. Писна ми! Само слушам как това, което е направил е редно, как точно така трябва да постъпи нормалния човек. И защо е всичко това? Не разбирам. Защо винаги има нещо по-важно от мен – работата, телевизора, компа… е, наистина се оля вече. Не ме интересуват оправданията му, не ги считам за уважителни. Не мисля, че е нормално на тази възраст аз да прекарвам вечерите си в очакване, кога той ще благоволи да се прибере вкъщи! И когато го направи, да гледам гърба му, докато той продължава да се занимава с работата си, седнал пред компютъра, все едно не е стоял до 22 часа на работа! Или да го гледам как гледа някой филм и се унася, после заспива, без да ми е казал и едно смислено изречение, като излючим „Дръпни се, че ми пречиш да гледам!“. А когато реша да му кажа как все повече ми писва от него какво получавам -  нито извинявай, нито обещание, че няма да се повтори, само ми казва как аз постоянно се самонавивам за всичко. Може и така да е. Но той просто прекалява. Възползва се от факта, че не мога да се сърдя дълго. Знае, че колкото и да съм му бясна, максимум до 2 часа пак ще се държа все едно нищо не се е случило. Аз наистина се самонавивам, но то е защото иначе просто не мога да се разсърдя. Сега една инфо, която мама не е чувала: преди 2 седмици се бяхме скарали жестоко с него и аз реших, че не мога вече така и исакм да се разделим. Навиках му се хубаво и отидох да спя в другата стая. Но сутринта пак се събудих в нашето легло. Той ме прегръщаше и все едно нищо не беше станало. Вечерта си бях посъбрала малко багаж, за да се изнеса за една седмица, да видим какво ще стане после. Но не го направих, не се изнесох. Не проявих смелост да се махна от там. Той знае как не мога да го направя, не мога да го оставя и затова си позволява да прави каквото си иска. Знае, че колкото и да съм му бясна, пак ще ми мине. Обаче не знам докога мога да продължа да търпя факта, че той никога, ама никога не се съобразява с мен. Неговата философия за живота е „Аз,аз,аз!“. Не знам дали той усеща как малко по-малко се отдалечаваме. Болката не ражда позитивни чувства.

Написах каквото исках да му кажа. И да пробвам да му го кажа на живо, знам, че просто ще чуя поредната купчина оправдания. А не искам!

Да се завърнеш в бащината къща…

Последен пост за днес и ще сядам да си приготвям офоциалния пищов по Компютърни Архитектури или както е по-известен този предмет в нашите среди – КАрх.

Напоследък често си мисля за моето семейство. Липсват ми. Не съм ги виждала от Великден, а заради работата и сесията, както и работата по време на сесията, ще мога да се прибера чак края на юли. До сега не сме се разделяли за толкова време. Затова исакм да постна едно много нежно стихотворение, на което не знам по каква причина съм плакала много пъти (дори веднъж в час по литература, когато госпожа Спасова ме накара да го прочета – гоялм срам … ). Четете и се радвайте, ако се виждате със семейството си по-често от мен!

Да се завърнеш в бащината къща,

когато вечерта смирено гасне

и тихи пазви тиха нощ разгръща

да приласкае скръбни и нещастни.

Кат бреме хвърлил черната умора,

що безутешни дни ти завещаха -

ти с плахи стъпки да събудиш в двора

пред гостенин очакван радост плаха.

Да те присрещне старата на прага

и сложил чело на безсилно рамо,

да чезнеш в нейната усмивка блага

и дълго да повтаряш: мамо, мамо…

Смирено влязъл в стаята позната,

последна твоя пристан и заслона,

да шъпнеш тихи думи в тишината,

впил морен поглед в старата икона:

аз дойдох да дочакам мирен заник,

че мойто слънце своя път измина…

———————————-

О, скрити вопли на печален странник,

напразно спомнил майка и родина!

Димчо Дебелянов